Петата погибел – Пол Хофман /откъс/

огън пожар

Завръщайки се в Светилището на Изкупителите, Кейл узнава от Лорд-боеца, че се налага човешкият род да бъде унищожен – това е единственият начин да бъде поправена най-голямата грешка на Бога.

 

Кейл привидно приема своята роля в унищожаването на света – съдбата го е превърнала в Лявата ръка на Бога и Ангел на Смъртта. Абсолютната власт е на крачка от него – ужасяващата набожност и военната мощ на Изкупителите са оръжията, с които ще трябва да борави също тъй лесно, както някога с ножа.

 

Но може би дори мрачната власт на Изкупителите не е в състояние да удържи Кейл – момчето, преминало само за миг от любов към отровна ненавист; момчето, прескачащо за секунда от добрина към диво насилие. Унищожението, към което се стремят Изкупителите, може наистина да е в ръцете на Кейл – но неговата душа е далеч по-странна, отколкото могат да си представят.

 

Петата погибел (Хофман, Пол)

 

 

Романът е продължение на феноменалния бестселър ЛЯВАТА РЪКА НА БОГА

 

/откъс/

 

„Балада за Томас Кейл, Ангелът на Смъртта“ е една от най-бездарните поеми, излизали някога от Службата за разпространение на Вярата на Обесения Изкупител. Впоследствие тази институция става тъй прочута с умението си да измисля опашати лъжи в полза на Изкупителите, че изразът „от монах го чух“ се превръща в пословица.

Книга четирийсет и седма:

Спорът

Събуди се! Виж, изгрев сред мрака дълбок

разкрива Лявата ръка

на Всевишния Бог.

Кейл зове се той, на Смъртта херувим

и юмрукът му мощен е непогрешим.

Срещу Папата тръгнаха убийци проклети,

но тогава Кейл въже си изплете

и се престори уж, че избяга

на Светилището любимо от прага,

и своя наставник Боско привидно отхвърли,

та в защита на Светия отец да се хвърли.

Във Мемфис, града на поквара и гнет

Кейл спаси една принцеса със сърце от лед.

С магии и сласт искаше тя да го погуби,

а щом той каза „Не“ – тя убийци подкупи.

Баща й отдавна плетеше срещу Папата мрежи,

Изкупителите нападна с такива кроежи,

но край Силбъри Хил коварният враг

срещна Принцепс, Боско и Кейл и бе изтребен до крак.

Тъй империята на Мемфис загина,

а Кейл заедно с Боско отново замина

да се бие срещу еретиците Антагонисти.

Нека се молим за Папата и Изкупителите чисти.

Общоизвестно е, че истинските събития преминават в историята и биват преобразени според предразсъдъците на онзи, който ги записва. После историята бавно се превръща в легенда, където всички факти са замъглени въпреки интереса на разказвачите, които вече са мнозина, различни и често си противоречат. Накрая, може би след хилядолетия, всички намерения, добри или зли, всички лъжи и всички истини се сливат в универсален мит, където всичко може да е вярно или невярно. Вече няма значение. Но истината е, че много неща се отклоняват от факта почти веднага, след като са се случили, и още преди залез-слънце започват да се преобразяват в необятната мъгла на митовете. Така например, цитираните по-горе стихове са написани само два месеца след събитията, които тъй неудачно се мъчат да обезсмъртят. Нека да ги прегледаме ред по ред.

Когато го доведоха в зловещото Светилище на Обесения Изкупител, Томас Кейл едва бе навършил три или четири години (никой не знаеше точната му възраст, а и никой не даваше пет пари за нея). Веднага след пристигането си момченцето привлече вниманието на един от свещениците на тази най-страховита религия, Изкупител Боско, споменат на три пъти в поемата – вероятно защото именно той заръча да я напишат. Не си въобразявайте, че стиховете са били вдъхновени от нещо тъй простичко като човешка суета или амбиция.

Мрачната слава на Изкупителите идваше не само от суровите им възгледи за греховната човешка същност, но и от стремежа им да наложат тези възгледи чрез бойни завоевания, осъществявани от техни монаси, повечето от които бяха обучени не на молитви, а на бойни умения. Най-интелигентните и най-благочестивите (границата между двете лесно се губеше при Изкупителите) имаха задачата да осигуряват разпространението на правата вяра в множество завладяни и препокръстени страни. Останалите попадаха във въоръженото крило на Единствената истинска вяра – Бойците, където растяха и често умираха (стига да имаха този късмет) в многобройни казарми, най-голямата от които се наричаше Светилището. Именно в Светилището Боско избра Кейл за свой личен ученик – особена чест, на която би могло да издържи само дете с нечовешка издръжливост. Докато навърши четиринайсет (или петнайсет) години, Кейл се превърна в студено и пресметливо същество, каквото за нищо на света не бихте желали да срещнете в някоя мрачна уличка или където и да било другаде, водено само от две чувства – безгранична ненавист към Боско и пълно безразличие към всичко останало. Но лошият късмет на Кейл щеше да стане още по-лош, когато той отвори една погрешна врата в погрешното време и завари Лорда на Дисциплината, Изкупител Пикарбо, да прави дисекция на едно издъхващо момиче, докато друго, все още живо, очакваше същата ужасна съдба. Самосъхранението надделя над съчувствието и ужаса, Кейл тихичко затвори вратата и се оттегли. Но в миг на безумие, за който той сетне твърдеше, че вечно ще съжалява, погледът на младата жена, очакваща да бъде жестоко изкормена, го накара да се върне и в последвалата схватка да убие един човек, може би десети по ранг след самия Папа. Вече сте чули достатъчно за Изкупителите, за да ви е ясно каква съдба можеше да очаква Кейл – със сигурност огласена от диви писъци.

Ако бягството от Светилището беше лесно, Кейл отдавна нямаше да е там. И макар че той наистина използва въже, както се твърди в „Балада за Томас Кейл“, нямаше никакъв заговор за убийство на Папата – поредната измислица на Боско, за да прикрие бягството на своя ученик, когото държеше на всяка цена да върне обратно, а причината за това нямаше нищо общо със странните и гнусни дела на Пикарбо. Поемата обаче не споменава, че Кейл бе придружен от още трима: спасеното момиче, Хенри Мъглата – единственото момче в Светилището, към кое­то той проявяваше известна търпимост – и Клайст, към когото се отнасяше, както към всички, тоест с подозрение и неприязън.

Интелигентността на Кейл, изострена от дългогодишното обучение, му помогна да избегне преследването на Изкупителите, но обичайният му лош късмет сблъска четиримата бегъл­ци с кавалерийски патрул на Матераците от големия град Мемфис – място, по-пъстро и по-богато от Париж, Вавилон или Содом – още една от редките частици истина в „Балада за Томас Кейл“. В Мемфис четиримата привлякоха вниманието на канцлера Випонд и неговия непрокопсан полубрат ИдрисПюк, който по причини, неясни дори за самия него, хареса Кейл и му предложи нещо, което момчето не бе срещало никога – мъничко човешка топлина.

Но човещината далеч не бе достатъчна, за да спечели доверието на Кейл, чиято подозрителност и враждебност бързо разбуждаха омраза у почти всички срещнати – от Кон, златното момче на клана Матераци, до прекрасната Арбел Матераци. Наричана обичайно „Лебедовата шия“ (и това не е случайно съвпадение с лютата ненавист към лебеда в онзи сън, откъдето започна нашият разказ), тя бе дъщеря на човека, който властваше над империята на Матераците – тъй необятна, че слънцето никога не залязваше над нея. Боско обаче бе заложил изключително много на злобата на Кейл и нямаше намерение да остави момчето да я използва там, където тя можеше само да го погуби. Не е изненадващо, че младеж като Кейл неминуемо трябваше да се влюби във високомерната красавица Арбел Матераци, въпреки цялата й неприязън към него. Тя продължаваше да го смята за груб наемник, дори – или именно – след като той я спаси чрез безмилостен и смъртоносен акт на жестокост (обявен по-късно от неговите врагове за проява на долнопробно перчене). Оплак­ването на Клайст, че където попадне Кейл, скоро почват и погребения, стана по-разбираемо, особено за ИдрисПюк, който видя с очите си хладнокръвната му жестокост при спасяването на Арбел. Но чуждото и странното може да се окаже опияняваща напитка за младите, откъдето идва и намекът в баладата, че прекрасната Арбел се е опитала да съблазни Кейл. Само че нямаше никакво съблазняване, ако под тази дума се разбира преодоляване на нечия съпротива; нямаше и момент, в който от устните му да се е отронила думата „не“ или някакъв друг израз на възражение. Тя със сигурност не изпрати срещу него наемни убийци, и както се пошегува Клайст по-късно, когато прочете поемата, не би имала и причина да го стори, тъй като твърде много хора жадуваха да убият Кейл съвършено безплатно.

Също тъй недостоверно е твърдението, че бащата на Арбел някога е имал и най-малкото намерение да нападне Изкупителите. Въображаемата му агресия бе измислена от Боско, само за да осигури на началниците си повод да започнат война с една-единствена цел – връщане на Кейл в Светилището. И понеже резултатите никога не отговарят на предвижданията ни, страдащата от епидемия армия на Боско под командването на Изкупител Принцепс в крайна сметка бе притисната в капан от десетократно по-мощната армия на Матераците близо до Силбъри Хил. Последвалата битка се разигра пред очите на ужасения Кейл (който по волята на обстоятелствата бе разработил бойните планове и на двете армии) като смес от лош късмет, хаос, кал, безумие и липса на контрол над тълпите, предизвикала едно от най-смъртоносните преобръщания на ситуацията в цялата военна история.

Смаяният Боско се оказа победител на Мемфис; в ръцете му попаднаха всички завоевания и богатства, освен онова, което желаеше – Томас Кейл. Но Боско отдавна имаше пръст в една от най-гнусните афери на Мемфис, ръководена от изумителния търгаш и сводник Кити Заека. Кити знаеше, че Кейл се е влюбил с цялото си неопитно сърце в красивата Арбел, а след време откри и това, че нейната пламенна страст към това необикновено момче е започнала да прегаря – странен плод, както се пошегува Кити, за подобно парниково цвете. Толкова по-добре за Боско, чиито хора бяха пленили Арбел. Щом пристигна в Мемфис, Боско използва дълбоките си познания за човешката същност – срещу които младата принцеса не можеше да се бори, въпреки цялата си интелигентност – и убедително я заплаши, че ще опустоши целия град, ако тя не му предаде своя любовник. Същевременно я увери – както се оказа, съвсем искрено – че не възнамерява да му причини зло. Така тя предаде Кейл, ако станалото може да се нарече предателство, но никой не узна какво става в душата й. В крайна сметка Кейл доброволно се отказа от свободата, като постави само едно допълнително усло­вие – освобождаването на Хенри Мъглата и Клайст – и едва тогава научи, че жената, която обичаше с цялото си сърце, го е предала на човека, когото ненавиждаше повече от всичко на света. Това ни води към последните стихове от „Балада за Томас Кейл“, описващи как героят тръгва през пущинака, а в гърдите му бушува люта омраза към жената, която някога е обичал, и към човека, от когото е чул главозамайващи разкрития за самия себе си. Боско му бе казал да спре да се самосъжалява, защото той не е личност, не е човек, който може да бъде обичан или предаден, а самият Ангел на Смъртта, както твърди баладата. И идва моментът да се захване сериозно с божествената си мисия.

От тук нататък всичко е чистата истина.

Има и по-високи върхове от Тигровата планина; има далеч по-опасни за изкачване, чиито главозамайващи висоти и смъртоносни пукнатини вледеняват душата със своята враждебност към всичко живо. Но няма нито една по-впечатляваща, по-вдъхновяваща, по-смайваща със своето самотно великолепие. Огромната й конична форма се издига над Таметските равнини, които я обкръжават почти отвсякъде и се простират в далечината, тъй че от осемдесет километра разстояние величествената й симетрия изглежда като сътворена от човешки ръце. Но нито един човек в цялата история на света, та бил той и върховен егоис­т като Ехнатон или Озимандиас, не би могъл да изгради подобен връх. По-отблизо се разкрива свръхчовешката му необятност, надхвърляща стотици хиляди пъти великата пирамида на Линкълн. Не е трудно да се разбере защо най-различни вероизповедания са я смятали за единственото място в света, откъдето Бог може да говори пряко на хората. Именно навръх Тигровата планина Моисей получил каменните скрижали, върху които били изписани всичките шестстотин и тринайсет Божи заповеди. Пак там, като дан за победата срещу амонците, Галаадецът Ефтай – крайно неохотно, трябва да се признае – прерязал върху олтара гърлото на единствената си дъщеря, след като бил обещал да принесе в жертва на Бога първата жива твар, която срещне на прибиране у дома. Тя охотно се съгласила, а клетият Ефтай до последния миг се надявал на милосърдна намеса – глас, пратеник от небесата, сурово, но състрадателно доказателство, че всичко това е само изпитание на вярата. Ала Ефтай слязъл сам от Тигровата планина. И отново там, върху Голямата издатина малко под линията на вечните снегове, самият Сатана предложил на Обесения Изкупител власт над целия свят.

От друга страна Планинарите – племе без особен интерес към религията, което владееше Тигровата планина вече над осемдесет години – я наричаха Великия тестис. Причината за това започна да интригува Кейл, докато се изкачваше из предпланините заедно с Боско и трийсет телохранители.

Би било крайно неточно да опишем настроението на Кейл като „гнусно“. В нито един някога съществувал език няма дума, способна да опише кипящия хаос в сърцето му, отвращението към мисълта да се върне в Светилището и горчивия гняв от предателството на Арбел Матераци, наричана от всички Лебедовата шия, за чиято грациозност и красота едва ли може да се намери по-висша възхвала от това прозвище – както и за пъргавината на дългите й нозе, главозамайващо тънкото кръстче и извивката на гърдите й (те не бяха горделиви, а влудяващо високомерни). Тя беше лебед в човешко тяло. През ума на Кейл непрестанно се нижеха видения как прекършва шията на омразната лебедица, а после чудодейно я съживява, за да я убива отново и отново – ту с един жесток удар, ту с бавно душене, ту като изтръгне и изгори сърцето й, а сетне грижливо разрови пепелта, за да е напълно сигурен.

За двете седмици, откакто напуснаха Мемфис, той не проговори нито веднъж. Дори не попита защо насред Келявите земи внезапно се отклониха от пътя към Светилището. Отначало Боско смяташе, че ще е по-добре да остави гнева на своя бивш ученик постепенно да тлее. Но той бе подценил неговата способност за безмълвна ярост и накрая реши да наруши мълчанието.

– Отиваме на Тигровата планина – каза Изкупител Боско тихо и дори с известно съчувствие. – Там има нещо, което искам да ти покажа.

Когато в нечие сърце кипи тъй мощна ненавист към определен човек, би било логично да не му останат сили за подобна омраза към другиго. Отчасти това е вярно, но когато ставаше дума за ненавист, сърцето на Кейл бе изваяно от еластичен и здрав материал. Омразата му към Боско просто се измести от центъра на огъня към жаравата отстрани, сякаш за да остане топла в очакване да бъде върната на старото място. И все пак, въпреки препълващата го в момента ненавист, Кейл неволно се питаше каква е причината за огромната промяна в отношение­то на Боско към него. Още от най-ранното му детство Боско го управляваше като кораб в буря – неуморно, безжалостно, непреклонно, жестоко, без да му дава нито миг за отпускане или отдих. Ден след ден, година след година той го пребиваше до припадък, учеше и наказваше, наказваше и учеше, докато накрая престана да съществува разлика между едното и другото. Сега той излъчваше само сдържаност, мекота и едва ли не нещо подобно на нежност. Какво ставаше? Отговор нямаше, дори ако Кейл успееше да намери сили за любопитство сред непрестанните си видения как да погуби Арбел Матераци (да я пребие с тояга, да я разпъне на колело, да я удави в планинско езеро сред бурните овации на тълпата). Но въпреки чудовищния грохот на чукове в душата му, някаква частица от Кейл обръщаше внимание на терена, през който се движеха, и това му носеше мигове на разбиране, ала не и на разведряване – нищо не бе в състояние да разведри мрака около него. Сега той виждаше защо наричат планината Великия тестис. Гледани отблизо, гладките очертания изчезваха, превръщаха се в терен, прорязан от стръмни хребети, водещи винаги към водата, която ги бе изваяла, но се срещаха странични и напречни възвишения, лъкатушещи насам-натам и дори поемащи в обратна посока на местата, където скалата е най-твърда. Отблизо преживяването бе като на нищожна мушица, опитваща да се промъкне през гъсталака около слабините на великан.

Движението из този заплетен лабиринт би било безкрайно трудно въпреки факта, че теренът не беше особено стръмен, ако не съществуваше тясното шосе, изградено от Планинарите, което лъкатушеше през хребетите и многобройните засипани оврази и дефилета. То не бе създадено като преднамерено богохулство, а само за да осигури достъп до солните залежи, осейващи планинските склонове. За осемдесетте години, през които държаха под своя власт това най-свещено за Изкупителите място, Планинарите издълбаха огромна мрежа от тунели. Независимо дали богохулството бе преднамерено, или не, когато отново си възвърнаха силите и властта след дългите религиозно-граждански войни, Изкупителите го наказаха най-безмилостно, като изтребиха до крак всички Планинари – мъже, жени и деца.

Отвъд Великия тестис склонът ставаше по-стръмен, но не много. Макар и висока, Тигровата планина не беше особено трудна за изкачване. Сред този по-открит пейзаж се мяркаха множество тесни дупки – порутени входове на шахти към солните пластове, лежащи на дълбочина между десет и трийсет метра под повърхността. Въпреки мълчанието и лошото настроение, Кейл неволно се заглеждаше към интригуващите подробности на тия свещени места. Но макар тук да нямаше дълбоки пукнатини и опасни чукари, изкачването неминуемо ставаше по-трудно, и скоро им се наложи да слязат от седлата и да поведат конете нагоре по неравни и криви пътеки. Най-сетне стигнаха до тесен проход между стръмни скални стени.

Макар че още бе ранен следобед, Боско нареди на хората си да спрат на бивак, после се обърна към Кейл и го заговори за втори път:

– Те ще останат тук. Ние трябва да продължим. Има нещо, което искам да ти покажа. А и трябва да си изясним отношенията. Единственият изход от тази част на планината минава през този проход. Ако се опиташ да слезеш сам, знаеш какво ще се случи.

С това кротко изречено предупреждение той тръгна нагоре през прохода, и Кейл го последва. Изкачваха се около трийсет минути; Кейл спазваше постоянна дистанция от десетина метра зад бившия си учител, докато не достигнаха една площадка с ширина около двайсет метра. От едната страна имаше простичък, но красиво изработен каменен олтар.

 

 

 

 

Вашият коментар

*


5 − 3 =

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>